Хуан Рехон(Juan Rejon) основава на 24 Юни 1478 година град Las Palmas de Gran Canaria. Първото име на града е било El Real de las Palmas. Бил е разположен от двете страни на река Guiniguada (местните го произнасят като Гиниуада): на север е квартала Triana, а на юг – Vegueta.

В момента името Guiniguada е много използвано, за какво ли не: за име на театър, на улица, ресторант, сладкарница и т.н. Доста време се чудих, къде точно се е намирала тази река Guiniguada. В последствие установих, че реката липсва и на мястото на коритото и в долния участък, където се е вливала в океана, е построен широк път, разделящ по-съвременния Triana от старинния Vegueta. Сега като се каже Guiniguada, вече никой не се сеща за реката, а за пролома (клисурата) – el barranco Guiniguada.

Защо разказвам всичко това? Ами един ден почти случайно попаднах на туристическа пътека, която минава в продължение на 9 км по коритото на бившата река Guiniguada и завърша непосредствено до горепосочения път. Една пътека виеща се в красива клисура с чудесни пейзажи. От време на време природните красоти се преплитаха с творения на човешката ръка, не по-малко забележителни. Ако поне малко ви заинтригувах, ще продължа с описанието, но като започна от начало.

Обиколил съм голяма част, от това което може да се обиколи с автобус на остров Gran Canaria. Реших, че е време освен населените места, да опозная и останалата част на острова чрез пешеходни разходки. Харесах си една пътека и зачаках края на седмицата. Добре, но прогнозата не беше добра и се очакваше дъжд и реших да се откажа. Дойде съботата, но не заваля. Тогава ми хрумна, че може да рискувам с някой маршрут, които пак да е в непознат район, но да не е сред дивата пустош. Веднага намерих такъв: от Ботаническата градина Jardin Botanico Viera y Clavijo до стадиона на града. Очаквах около 2 часа вървене покрай не натоварен път.

Пристигнахме до Ботаническата градина и поехме по план. Района на градината е в квартал с красиви и добре подредени къщи. Това цвете е от  един от дворовете.

Оказа се, че пътя (поне в началото) изобщо не е не натоварен. Банкет нямаше и постоянно трябваше да внимаваме поради преминаващите покрай нас леки автомобили. Взе да ми омръзва, а и въздуха беше наситен на бензинови и дизелови газове. 2-3 км след началото видяхме дървен кол с няколко указателни табели за туристически маршрути. На една от тях пишеше „Triana 8.8 km“. Табелата беше като тази.

Перфектно. Явно ставаше дума за туристическа пътека. На това някой му казват „късмет“. Аз имам друго мнение и му казвам „материализирано намерение“. Това, в случая, е без значение, важното е, че имахме възможността да променим плана и да поемем по нов маршрут, надявайки се на чист въздух сред природата.

Още след първите 100 м, пътя се загуби от погледите ни и можехме да се насладим на по-приятни изживявания. Още не знаехме, че навлизаме в клисурата Guiniguada. Разбрахме го след като отворихме Google Map на телефоните си за да се ориентираме най-общо къде сме. Пътеката е нямаше в електронната карта, макар, че лично аз съм откривал къде по-невзрачни пътеки в Google Map.

Всъщност, нашата пътека съвсем не беше невзрачна. Беше път, широк няколко метра, посипан със ситен трошляк. На места, тази настилка преминаваше в калдъръм от големи (около 20-30 см) камъни. Явно е имало стар път и скоро е бил възстановен. Покрай нас преминаваха доста велосипедисти и веднъж- дваж и джипове.

Калдъръмените участъци ми приличаха на римски пътища. А защо и да не са били някога такива? Аз не знам точно от къде е минавала реката и колко голяма е била тя. Възможно е да имало стар път, криволичещ покрай реката.

 На островите е имало римско присъствие около началото на новата ера. Може да не е имало постоянно пребиваващи римляни тука, но поне са търгували с островите защото са открити много римски съдове. Има една загадка останала от тогава. Плиний Стари споменава, че експедицията изпратена от римското протеже, мавританския крал Juba II, е видяла останки от големи каменни сгради. Предвид, че местните племена до 13-14 век са живели в пещери или землянки, това си е повече от учудващо. Още по-интересното е, че в момента в училищата не се споменава този факт и местните нямат информация по този въпрос.

Да се върнем на калдъръмите. Усещането е особено, когато се върви по тях. Абсолютно неудобни са за разходка, дори и с туристически обувки със специални подметки. Вървях и се питах, как ли са придвижвали римските легиони с тънки сандали по тях (не конкретно на острова). Как ли са друсали каруците им, превозващи ранените им и логистиката им. Въпросите ми останаха „във въздуха“. Но въздуха поне беше чист и свеж. А беше свеж, защото все пак дъжда не ни пропусна, но само за около 5 минути и то в лека форма. Само по капките събрани върху восъчните листа на някакво растение останаха следа от падналия дъжд.

Тука дъждът в повечето случаи е като воден прах падащ от небето. Има и от нашенския, напоителен дъжд, с тази разлика, че тука обикновенно не продължава не повече от 10-15 минути.

Вървейки по пътеката се виждаха много естествени пещери по скалите около нас.

Така възникна и следващия „исторически“ въпрос: дали са били обитаеми от гуанчите (обобщаващо название за всички местни племена). Много от пещерите на острова са били използвани за жилища. Едва ли точно тези дупки, които виждах са били от тях. Това не ми пречеше да си представям как гуанчите се катерят по скалите за да занесат храна на семействата си. От дърва не е имало голяма нужда, температурите много рядко падат до 10-12 градуса нощем през зимата. Вероятно дърва са се ползвали само за огъня за готвене.

И в момента много от скалните пещери се ползват като жилища или като част от жилища и са достроявани отвън. В първия случай ства дума за много бедни хора, които живеят в тях и се образуват райони като гета, но сравнително малки. Имат докарани по един кабел за ток и една тръба за вода. Веднъж, оглеждайки едно такова място за обитаване, дълго време се чудих как точно стигат до жилищата си, не виждайки нищо приличащо на пътека.

Във втория случай, когато имаме жилища, в които пещерите са част от къщата, говорим за точно противоположния случай. Това са скъпи жилища, в които стаите-пещери се явяват някаква екзотика.

На острова има няколко ресторанта в големи естествени пещери. Интересни са само поради този факт защото иначе менютата им са пълен провал. Много често, ако пещерите са на земното ниво, те се ползват за складове, гаражи и различни други технически нужди.

Вървяхме само по надолнище защото се движихме по посока на течението на реката, а все пак реките текат надолу. Колоездачите в нашите посока „летяха“, но тези в обратната полагаха доста усилия. Видяхме и една симпатична бегачака. Имаше и доста други туристи, дошли с джиповете си. Бяха отседнали на изградени площадки с пейки и маси. Изградени барбекюта не видях. Някой от площадките бяха на места, които тука наричат „mirador”. Това е място от което има красива гледка към нещо: долина, скала, океан и т.н. В един от случаите по пътеката, това беше гледка към малка пропаст и причудлива скала от другата и страна.

Други площадки бяха насред малкото по-залесени с дървета райони- нещо като оазиси, но не сред пустинята. Неприятното беше, че няма на тези места, както из Родопите, чешми с изворна вода. Гледките са красиви, но за тези, които харесват грандиозността на голите скали и „мексиканската“ екзотика- скали, големи кактуси и единични палми. Ако търсите зеленина, гори и реки – не сте за тука. В това отношение Рила и Родопите нямат настигане.

Туристическата пътека е грижливо подържана. Има табели на местата, където бихте се зачудили на къде да продължите.

Пътя не минава изцяло из пустоша. Всъщност, почти през цялото време се виждаха огради, бананови градини, вили и всякакви други следи от цивилизования свят. Но всичко това не дразнеше окото и някак си се вписваше в обстановката.

Около пътеката, а и навсякъде из острова има едни странни огради- изградени от малки, тънки строителни блокчета, но не плътни.

На практика се вижда всичко от другата страна на оградата. Сякаш са сложени само за предупреждение или за недопускане на животни в дворовете. Изглеждаха много паянтови, а и май наистина бяха такива, защото почти никъде не видяхме изцяло здрава ограда. Винаги имаше срутени участъци или цели метри липсващи ограда. Не знам защо, но решихме, че са от средата или началото на миналия век. 

Макар и средата на януари, цветя бяха нацъфтели навсякъде.

Освен от цветята, растителния цвят беше представен от много кактуси, кактосовидни ниски дръвчета и палми. Кактусите имаха ядливи плодове. Същите тези червени топчета, които виждате по-долу ги продават за около 2 евро в зеленчуковите магазини. Не са нищо осбено, но много добре оцветяват в червено всичко, по-лошо и от панжар. Учудихме се като в един участък открихме коприва. Дори не повярвах, че е истинска и нарочно се „ужилих” за да потвърдя факта, че това е коприва. Намерихме и огромни стръкове копър.

В близката далечина видяхме огромна антена.

В началото си помислихме, че е заможен радиолюбител. След минута видяхме, че антените са няколко- явно не ставаше дума за радиолюбител.

Пътят минаваше под огромните мостове на входните пътни артерии на Лас Палмас.

Имаше някаква странна красота в това дело на човешкия гений. Бях виждал в България предимно прави мостове и тези с техните плавни извивки ми се сториха някак си изънземни. Бяха толкова високо, че почти не се чуваше шума на колите. За миризми да не говорим.

Явно и испанските инженери не бяха пълни отличници защото видяхме няколко пети на мостовите колони да стоят изоставени. Вероятно бяха построени на неправилното място или поне така си помислихме ние.

Когато застанах под тях се почувствах много нищожен. Нещо подобно почувствах, когато влязох в катедралата Саграда фамилия в Барселона. Всичко беше толкова величествено, че човек се губи под него.

Продължихме към града. Пейзажа се промени. И до сега виждахме много постройки, но сега зачестиха. В същото време, не знам защо, пейзажа ми заприлича на марокански. Вероятно защото съм виждал в Интернет стари крепостни стени съчетани с палми и сега гледката беше подобна. Тука нямаше крепостни стени, но оградите по скалите много наподобяваха на тях.

Започнаха да се появяват първите жилищни сграда на града.

Дори имаше някаква красота в урбанистичния пейзаж.

Пътеката навлезе в града. Самия град е толкова пръснат по скалите, че дори когато си на високото, нямаш чувството, че си в град, в някои от кварталите. В ниското, в коритото на реката изобщо не разбрахме кога сме навлезли дълбоко в града. Пролома Guiniguada е врязан в Лас Палмас, но когато си в него и си заобиколен от почти отвесни скали няма как да се разбера какво има над скалите. В един момент пътя свърши и пред нас се появи висока зидана стена с няколко тунела-канали на градската канализация. Останахме втрещени- нямаше изход. Изследвахме внимателно района, но не открихме изход. По едната стена висеше въже с възли. Явно по него някой, някога се е изкачвал. Не ни се вярваше, туристическа пътека да завършва по този начин.

Нямахме избор и тръгнахме обратно по пътеката. На стотина метра видяме указателна табела, че пътя завива на 90 градуса. Явно улисани в сладки приказки сме я прпуснали. Ето я табелата.

Ако някога дойдете в Гран Канария и тръгнете по тази пътека, да знаете, че ако видите тази табела, внимавайте, трябва да завиете на ляво.

Някак си изведнъж природата изчезна и влязохме в града. Почти като с магия пролома се превърна в една много тясна уличка

Не разбрахме как града ни погълна и се отзовахме в цивилизования свят. Макар и красив, този свят сега ни се струваше малко чужд.

Бяхме уморени след около 12 километровата разходка, но доволни, че поне за 3 часа се откъснахме от градския живот. Получихме това, което търсихме.