Има места на острова, които никога няма да видите, ако сте на организирана екскурзия в Гран Канария. Ще ви показват катедрали, паметници, паркове, плажове и т.н. Случайно установих, че има приказни места, за които дори не всички местни знаят. Това са скътани природни кътчета, запазили своята приказна натуралност, но показващи я на всеки, който посмее да излезе извън шумния град.

Като пристигах на острова, от самолета се виждаха безкрайни чукари, сиво-кафеви урви разцепващи сушата. Нямаше никаква зеленина, а само отчайващи скали. Когато кацнах, нищо не се промени. Покрай пътя от летището до Лас Палмас, а и по-късно и до много други градове се виждаха само скали, сухи храсти, кактуси и тук-там някоя палма. Останах впечатление, че острова е само голи скали и палми. По-късно, пресичайки острова по диагонал, пътувах през зелени гори, но не знам защо, не останах с впечатление за някаква кой знае каква промяна на растителния свят.

Започнах да се чудя как са живели местните племена в тия условия- сух климат, липса на реки и безкрайни скали.

Оказа се, че не съм бил прав. На острова съществуват гъсти гори с реки и водопади, огромни зелени площи, почти непроходими от девствена растителност ... но да започна отначало.

В предния пътепис бях споменал, че бях намерил в Интернет маршрута на една туристическа пътека и имах намерение скоро да  я опозная. Дойде подходящия момент и с един колега решихме да поемем по нея.

Качихме се на автобуса за град Телде. Слязохме на автогарата. Имах разпечатан маршрута и някакъв адрес, за който предполагах, че е началот на пътеката. Хванахме такси до този адрес. Оказа се, че пътеката не започва от Телде, а от съседния град (село или квартал) Los Arenales. Освободихме таксито, като взехме и визитка с телефона на фирмата за да има как да се приберем в края на разходката. Първоначалната ни идея беше да изминем цялото разстояние на туристическата пътека, да продължим до един кратер и да се върнем по обратния път. Бяхме повече от оптомисти.

Оставихме последните метри асфалтов път зад нас и се оказахме над населеното място.

Продължихме по „черен” път, удобен и за off-road автомобили.

Покрай нас, както винаги до сега, имаше скали, кактуси, ниски храсти и цветя.

Задмина ни джип. Зад следващия завой видяхме джипа паркиран пред една самотна къща, залепнала за скалите. Част от сервизните помещение бяха в естествените пещери.

Попитахме шофьора дали сме на вернич път. Оказа се, че сме на грешен. Обясни ни, че можем и от тук да минем, защото тази пътека имала връзка с правилния път. Продължихме по една козя пътека по скалите. След стотина метра пътеката се изгуби. Обърнахме се и видяхме, че стопанина и сина му ни гледат и ни махат, че трябва да се насочим към билото на скалата. Тръгнахме нагоре, но пътека нямаше, а и беше твърде стръмно. Явно се бяхме объркали. Както по-късно се оказа, това беше първото за деня объркване. Трябваше да се за мисълта, че „както започне дена, така и ще завърши”.

Решихме да се върнем от където тръгнахме. По обратния път мълчаливо се разминахме с мъжа и сина му. Минахме покрай колата им и поехме надолу по „черния” път. Използвахме момента да снимаме отново чукарите.

Пред погледите ни се мерна пътека, която поемаше в посоката, в която и ние искахме да отидем. Отклонихме се по нея. Вървяхме по тучна трева- нещо невиждано до момента на острова. В далечината се чуваше шумолене на поток- още нещо ново за нас. Насочихме се натам без пътека. Озовахме се пред зидан воден канал.

Под нас имаше градини с красиви портокалови дръвчета. Целите бяха отрупани с плод. В един момент, до нас на пътя се показа портокалово дръвче с три плода на него. Решихме да опитаме портокалите. Скъсахме си, обелихме ги и ги изядохме. Никога не бях ял портокал, току що откъснат от дървото. Беше невроятен – сочен, ароматен и вкусен. Поне още час след това усещах вкуса му.

Чухме гласове на хора. Скоро между дърветата видяхме силуети на туристи. Намерихме търсената пътека. Поехме по нея. Имаше много ентусиасти- семейства, възрастни хора, деца и кучета.

Пътеката навлезе в широколистна гора. Пейзажа се промени и стана някак си нашенски. Заприлича ми на Странджа.

Трудно ми беше да повярвам, че се намирам на остров Гран Канария. Такива гори не бях виждал до този момент. Толкова много зеленина, ромонящо поточе, всичко това сякаш не беше истинско. Слънцето пробиваше из между клоните на дърветата и беше приказно.

На места гората изчезваше и с нея изчезваше и пътеката. Трябваше да вървим до коритото на поточето, следвайки неговите хрумвания.

Имаше участъци, където поточето се шмугваше в гъстата растителност, а пътеката го следваше на разстояние.

Уж пътеката беше официална, туристическа, а до сега никъде не видях табели. Първата такава се появи доста по-късно пред мене. Търсейки информация за мястото, което ми предстоеше да посетя, бях попаднал на един сайт, където се споменаваше за водопади в района. Помислих, че информацията е стара и не актуална. Не можех да повярвам, че на този сух остров има реки, че чак и водопади. Виждайки табелата, ми стана интересно, явно водопадите не бяха мит.

Много скоро пред нас взеха да се появяват един след друг различните представители на водните каскади.

 

Някой от тях бяха скрити в тунели, като в малки приказни помещения, зад големи камъни или причудливи дървета.

Гората изчезна и пътеката потъна в тесен камен каньон. Гледката будеше възхищение.

На едно място се наложи да се изкачим срещу поточето по самите камъните, които се миеха от водата.

Стигнахме и до последния водопад. Пътеката свърши. Поогледахме се да не би като във филмите под водопада да има пътека и да тя да продължава към друг свят, но уви, това беше краят.

Нашата първа цел беше изпълнена, но ние искахме да отидем и до един кратер, на около 4 км от тази точка. За съжаление не виждахме никъде път в нашата посока. Попитахме и ни казаха, че трябва да се върнем в началото на тази пътека и там имало друг път за кратера.

Поехме назад. Сега имахме друг поглед, за всичко което бяхме оставили зад нас.

 

Снимах това листо защото като като го видях и се сетих, че Адам е ходил покрит с листо, а това много би му подхождало.

Излизайки от каменните урви видяхме една козя пътека, нагоре към върха, в посока към кратера. Решихме, да рискуваме и поехме по нея. Още след 20-30 м останахме сами, насред добре познатия ни пезаж. Освен камъни и кактуси, друго нямаше. Нямаше и пътека, но поне изгледа беше невероятен. Виждаше се океана и част от крайбрежен град.

Тръгнахме към върха, но пътя се оказа пригоден само за алпинисти, а не за любители планинари като нас. Върнахме се. На снимката с маршрута ни, ясно се вижда как сме се мотали и търсели пътека.

След едно кръгче и връщане в изходната точка поехме по камъните водени само от чичко Гугъл и след няколко минути попаднахме на добре утъпкана пътека. Зарадвахме и с е продължихме. Радостта ни беше кратка. Имаше ограда насред пътя ни. Някой беше направил проход през телта и ние се промушихме. Оградата явно беше предупреждение, че пътеката е прекъсната. Имаше малко свлачище, обрасло с гъсти храсти и кактуси и то препречваше пътя.

Имахме два варианта или да се опитаме да минем или да се връщаме към водопадие и от там към Телде. Реших да се опитам да премина през гъсталака. Започна се едно мачакане, чупене, тъпкане и т.н. Успях да премина. След мене и колегата ми.

На снимката се вжда спътника как преминава през новосъздадения проход. Реших да кръстя прохода на моето име. Все пак аз го преправих. Жалко, че освен аз и колегата, друг едва ли ще знае, че как се казва. На снимката с маршрута, това е т. А.

Продължихме по пътеката, която беше продължение на тази от преди прохода ми. Пейзажа се промени. Камъните отстъпиха място на чудни разцъфнали дървета, под които беше застлано от сочна зелена детелина.

Пътеката ни се доближи до реката. Имахме възможност да починем и да се освежим.

Може да се каже, че до тука беше сравнително лесната ни част от прехода. Още не знаехме, че ни предстоеще още два пъти да се мотаме без пътека и да катерем по скалисти и по мочурливи наклони, едва ли не лазейки. Но това предстоеше.

Чичко Гугъл ни казваше, че над нас има някакъв път. Същия този път може да ни изведе някъде близо до заветния кратер. Поехме по нещо като пътека. По-скоро е било пътека, но ние газихме във висока и неутъпкана трева и явно скоро никой не е минавал по нея.

Обувките ни се измиха от влагата по тревата. Пътя беше лесен и имахме време да снимаме на воля.

Усещахме, че пътеката не ни води точно там където искахме. Реших да се опитам да стигна до пътеката над нас, пресичайки косо разстоянието до нея. Речено-сторено, насочих се към отвесната скала. Беше доста стръмно, но не и отвесно. Имаше камъни, корени, малки дървета, големи кактуси. Всичко това ми послужи като помощни средства по пътя нагоре. Отивах все по-нагоре, но нямаше и следа от какъвто и да е път. Още 20-30 м и щях да стигна до скалата. Силите ми свършиха в неравностойната битка с пущинака. По обратния път се върнах. По лутаниците над т. Б на маршрута, може да видите, че съм бил „на крачка” от пътеката, но ....

Можеше да нямахме ясна цел, но имахме красива гледка.

Върнахме се обратно до мястото, от където тръгнахме, до поточето. Колегата предложи да прекосим поточето и да се опитаме да стигнем до един друг път, който бяхме видяли преди време на другия скат. Нямахме много варианти за избор, за това тръгнахме към неизвестното.

След десетина метра, поредната пътека отново избяга от нас и ни остава насред гъстата растителност. Знаехме, че реката се пресича с въпросния път, но по котитото на реката не можехме да се движим, защото беше почти непроходимо. Остана да действаме по познатия ни вече начин, косо към търсения път с недеждата, че сега ще имаме по-голям късмет.

Поехме нагор по мочирливия скат. Камъни нямаше, но храсти и кактуси, колкото искаш. Лошото, че кактусите не оказват помощ, а обикновено бодат. Пръстта беше толкова рохкава, че в един момент, помощната тояга на спътника ми се заби около половин метър в земята. Добре, че газихме върху коренища и сухи стволове, че нямаше опасност за нас.

Почти лазихме нагоре, но път не се виждаше В един момент забелязах, че някак си странно свършват храстите над нас. Разбрах, че пътя е около 3 метра от нас. Последен напън и долазихме до съкровенната си цел. Оказахме се на широк „черен” път, проходим дори и за автомобили.

Този проход, решихме да кръстим на името на колегата ми. (т.Б), но и той щеше да си остане само между нас.

Починахме и поехме по новия път. Чак не можех да повярвам, че всичко е свършило. Правилно, не беше за вярване. Пътя свършваше до една малка сграда, нещо като каптаж до поточето. Отново патова ситуация.

Можехме да вървим по същия този път, но в обратна посока. Знаехме, че след около час, той се пресичаше с асфалтов път. Отказахме се от този вариант, само защото възприемахме тази идея като отстъпление. След толкова мотане нямахме шанс да стигнем до кратера, но ако продължим щяхме да стигнем до едно село. Там щеше да ни чака колега с кола.

Широкия път продължи в тясна пътека. Тя отново пресече реката, което знаехме, че ще се случи. Но не знаехме, че след реката, пътеката отново ще ни изостави. За кой ли път.

Аз бях за гореописания вариант. Колегата предложи да поогледа наоколо. Той все се надяваше, че чичко Гугъл не лъже и онази пътека (старата, която аз търсех) все пак съществува. Според картата, тя се пресичаше с нашата пътека.

След няколко минути той се върна и каза, че е открил дълго търсения път- с маркировка, изчистен и подържан. Хванахме го и следващите два часа не го пуснахме да избяга.

Пътеката беше тясна, но явно скоро бяха извършвани мероприятия по подръжката и. Всички кактуси, които пречеха на вървенето, бяха изсечени. Клоните на дърветата изрязани. Маркировката подновена. Имаше само един проблем- изкачването беше повече от спускането, а ния бяхме на предела на възможностите си. Прекалено много енергия бяхме хвърлили в изследователски цели и сега изцеждахме последните си сили.

По пътеката попаднахме на пещери, които са били използвани за кошари. Сега бяха празни. Споделих, че в случах на нужда можем да пренущаваме в плявата. Дано да не се наложи.

Пейзажа не беше каменист, а от ново познатия ни, с много цъфнали дръвчета, цветя и зелени морави.

Изкачваме се все повече и повече. В началото на деня почивахме на един час веднъж. В началото на след обеда, на около половин час. Сега след всяко изкачване, спирахме да почиваме. Времето напредваше, след около час, два щеше да започне да се смрачава.

Изкачването ни доближаваше до облаците.

В един момент, стигнахме до поредния широк „черен” път.

Поехме по него. Вървеше се по лесно, но не и по време на непрестанните изкачвания.

Забелязахме нещо интересно и поне зас, трудно за обяснение. На другия хълм, срещу нас, на почти отвесния скат имаше стена от реден камък. Кой беше направил това и защо? Кому беше необходим този зид в нищото? Снимката малко заблуждава за мястото на зида. Той не е на равното, а на почти отвесен скат.

Стигнахме облаците. Добре, че деня беше сравнително топъл.

След около час и половина по маркираната пътека пътеката ни пресече асфалтов път. Вярно, че асфалта беше от времето на Франко, но беше асфалт. Обърнах се назад и снимах за последно  в посока на изгубените пътеки.

Поехме по асфалтовия път, с надеждата, че той няма да изчезне и да ни изостави.

След около километър стигнахме до дълго бленуваното село или град или незнам си какво е точно. Селището се състоеше от десетина къщи, църква, училище и хотел.

Там ни чакаше колегата с кола и пътешествието ни приключи. Не видяхме кратера,но се насладихме на невроятни преживявания и гледки.

Около 11 км разстояние, 700 м изскачване, около 8 часа вървене, но си струваше. Вече вярвам, че на този остров има още приказни местенца.